Artiklar

  • Why my top 15 suck

    27 apr 2010, 03:02 av soundhead801

    I was inspired by this bloke here and thought I too would demonstrate my incredible skills of not taking music seriously.

    Band Of Susans play an ugly, grimy NYC version of shoegaze and wrote songs about nuclear war and the proletariat, and are now utterly forgotten by everyone, including some of their former members probably. Wait, why don't hipsters adore this band yet? Maybe they're all misogynists.

    Amon Düül II Most people probably couldn't tell the difference between them and Pink Floyd except by careful listening, which would reveal that their songs all remain at the phase of "hazy formless jamming" without ever settling on any sort of tune except maybe in the last minute or so.

    Thin White Rope I honestly couldn't explain why I like this band. Their dirty, hairy guitarist even played nude on a bet once, and I had the misfortune of running across the video on YouTube. Fuck the internet.

    Boris Just browse around their shoutbox for a few minutes. And you can never tell just how seriously they take their music. I mean the wooooing drummer guy sounds like he does, but I don't know.

    Cul de Sac Well they made a few albums of twangy surf guitar with annoying electronic buzzes and whooshes overlaid, and they're the first band ever to be called "post-rock", which ushered in that wonderful age of obsessive and utterly meaningless band-labeling that we all bask in today.

    King Crimson Robert Fripp is a massively pretentious twat who likely has Asperger's. He charges too much for CDs, he won't let any King Crimson be played on the radio here, and he has his lawyer persistently take down every single KC vid that gets posted on YouTube. Few people can boast of having greater contempt for their own fans. Or maybe he just thinks he's such a magnificent commodity that we don't need to actually hear any of his music to buy up whatever comes out.

    Spiritualized I stopped following them after "Songs in A&E" because it sounded exactly, and I do mean exactly, how I vaguely imagined the new Spiritualized album would sound. Maybe I'm the only one. Maybe me and Jason Pierce have some kind of crazy brain link going. But in any case it's hard to not be a bit disappointed.

    Swans Again, just look at the shoutbox. And Michael Gira deserves some kind of recognition both for being a towering, monolithic bastion of artistic integrity, but also having comparatively minuscule songwriting ability. Do any of his songs other than the industrial sludge not have clumsy lyrics? And speaking of minuscule, you'll get a nice good look at his cock if you visit the page right now. I guess public castration was a good idea.

    Gong Hoo boy, a nice slow one. Gong are the most stereotypical hippies you will ever see. They're still around today, and they're just as stereotypical as ever, except maybe Hillage, who had a real career. If your friends ever hear you listening to this band, you will for sure never live it down. Unless your friends are the sort who wear hemp sandals.

    Brian Eno I could complain that his own artistic inclinations have imprisoned him in the very genre he created. But he also made all the default Windows sounds, apparently. So fuck you for that, Brian Eno.

    Killing Joke As my peer has mentioned, their music is generally "ugly", though more than that, it's extremely repetitive and extremely repetitive. What's really worth mentioning though, is that Jaz Coleman is completely batshit bonkers. He's more crazy than Anton Newcombe and Syd Barrett stapled together. Reading his interviews is probably more entertaining than any of the music.

    Faust I guess the biggest reason I like this band is that I like to imagine the board room at Polydor Records when they played their first album there for the first time. The one that was supposed to come from the "German Beatles." The one they had written themselves into a contract for, by which they would release and market it no matter what. Listen to that album and imagine that room full of suits. That's comedy. No real reason to listen to it otherwise though.

    Can I'm surprised more people don't complain about Malcolm Mooney being replaced with a bleary-eyed Japanese hobo who was high out of his mind through the entire '70s. Then again, there aren't many other people who could tolerate 21-hour recording sessions.

    Hawkwind Someone said "it's just pub rock with wooshes over the top" which may be right, except I've no idea what "pub rock" is, but I'd bet Hawkwind invented it. What's often forgotten though, is that they're still trudging along today, 40 years on, and have been dropping out albums on a semi-regular basis in that time too. But they should really just change the name to "Dave Brock Doesn't Know Any Other Way to Pay the Bills" at this point.

    Loop Oh boy, this really reflects badly on me as the #1. Loop wrote maybe three songs at most, and spread them out over three albums. It's ironic but unintentional that it's threes, as in Spacemen 3, because I'm not going to say Loop ripped them off. Pete Kember claimed that, and Pete is colossal twat who I'm pretty sure has pissed on everyone he's ever worked with. He said that heroin is perfectly good for you, and was still living with his mum during the band's lifetime. Yeah, I'm trashing Pete instead of Loop, but he really deserves it. Plus if you can imagine Spacemen 3 on the worst acid trip imaginable that's more or less what Loop sound like.
  • Hox Vox videoclip about domestic violence

    22 apr 2010, 11:29 av Hoxerijo



    Soundtrack made in 1989 on Amiga 500 with MED: so only 4 mono channels. :-D
    Like All Eight-Bit Deboned tracks, It's the Loveliest Thing I've Ever Heard is minimal avant electronics similar to Bruce Haack / The Residents outputs.

    Last.FM page: Hox Vox

  • aperte le selezioni al San Marco Rock 2010, concorso per artisti emergenti!

    16 apr 2010, 13:45 av Atahualpa84

    SONO APERTE LE ISCRIZIONI all’edizione 2010, la dodicesima, del San Marco Rock, concorso musicale a premi per brani inediti rivolto a gruppi emergenti.
    L’evento, che si è ormai conquistato un posto di rilievo tra le manifestazioni musicali del panorama provinciale si svolgerà il in data da determinasi nel mese di agosto, tra la seconda e la terza settimana, 2010 a San Marco dei Cavoti (BN), che verrà comunicato sul sito del San Marco Rock il prima possibile.
    Gli artisti partecipanti si contenderanno i primi premi con un concorso che vedrà protagonista la musica rock in tutte le sue varianti: (pop-rock, metal, folk, indie, new wave, dark, post-rock, punk, cantautorato, blues, funk, alternative, progressive, ecc.)
    Una giuria, esterna al Comitato organizzatore, composta da musicisti e da giornalisti del settore musicale, provvederà a selezionare i 15 artisti che parteciperanno al concorso. Due posti saranno riservati ad artisti locali e artisti provenienti da zone limitrofe al comune di San Marco dei Cavoti.

    per info e regolamento visitate il nostro sito


    Sarà un edizione da non perdere per i gruppi emergenti ;)
  • Mjöllnir, zeuhl vs. avant-rock

    9 apr 2010, 01:05 av Hoxerijo



    Mjǫllnir (also spelled Mjöllnir or Mjölner, pronounced /ˈmy-oll-nir/ or /ˈmjɔːlnər/ in English) is the hammer of Thor, a major god associated with thunder in Norse mythology. Distinctively shaped, Mjöllnir is depicted as one of the most fearsome weapons, capable of leveling mountains. Though generally recognized and depicted as a hammer, Mjöllnir is sometimes referred to as an axe or club. In the 13th century Prose Edda, Snorri Sturluson relates that the Svartálfar Sindri and Brokkr made Mjöllnir at the command of Loki.

    The Prose Edda gives a summary of Mjöllnir’s special qualities in that, with Mjöllnir, Thor:

    ... would be able to strike as firmly as he wanted, whatever his aim, and the hammer would never fail, and if he threw it at something, it would never miss and never fly so far from his hand that it would not find its way back, and when he wanted, it would be so small that it could be carried inside his tunic.

    .................................................................................................................................


    First part is made by eight portraits (Jörð, Odin, Sif, Thor, Baldr, Loki, Freyr and Heimdall), plus two finals tracks:

    * Ragnarök ("final destiny of the gods"), in Norse mythology is a series of major events, including a great battle foretold to ultimately result in the death of a number of major figures (including the gods Odin, Thor, Freyr, Heimdall, and the jötunn Loki), the occurrence of various natural disasters, and the subsequent submersion of the world in water.
    * Epilogue, referred to the afterwar.

    Music is avantprog, loosely inspired by Magma, Frank Zappa, Faust, King Crimson, EL&P.

    .................................................................................................................................


    This record, as every Hox Vox issue, is released with a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 3.0 Unported License, so it's free to listen, download and share.

    You can download it in mp3 192 Kbps format directly from Hox Vox HQ official Hox Vox website (booklet included) or from Jamendo (without booklet). Also available via Bittorrent (booklet included).
  • Canoply Games – Phantoms [LP] - new conceptual album

    8 apr 2010, 08:04 av canoplygames

    project: Canoply Games
    genre: , ,
    city: Bratsk, Russia
    album: Phantoms
    year: 2010
    length: 49 min



    Canoply Games – it’s experimental one-man project. Project was born in a small Siberian city Bratsk, 2006. Canoply Games – it’s chaotic music, mix of soundscapes, electronic, noises, poetry and sound-art. It happens eclectic and not logical, always keeping spirit of experiment. Like Merzbow, Svarte Greiner, Muslimgauze, Robert Rich, Coil, Ambient Anarchist.

    New conceptual album "Phantoms" are a result of big work, which passed throughout the end 2009, the beginning 2010. Russian poets and artists took part in the project. Voices in tracks - Joseph Brodsky, Nadejda Polyanskaya, Jim Koshin, Joseph К, Platon Terentev.

    The author of a cover – Aleksandr Savinov.

    In an album used fragments from poems Joseph Brodsky, Haruki Murakami,
    Ernest Hemmingway, N. A. Hrenova, and also poem of Jzofefa К. and Jim Koshin.

    track-list:
    1. In.
    2. We have forgotten that the most important things are not things
    3. When we leave the house, we become blind
    4. Going on schemes and templates
    5. Our faces turn to unpleasant melodies
    6. In a city without name, in the country without name
    7. We loose touch with our own consciousness
    8. Our souls dying slowly
    9. Eating a mix of concrete and oil
    10. All of us become the phantoms
    11. Out.

    contacts:
    latton.p@gmail.com – Platon Terentev
    Qulture Production

    free download - http://www.jamendo.com/ru/download/album/64536


    Please donate for development project.

    taging
    , , , , ,
    , , , , , , ,
    , , , , ,
    , , , , ,
  • If I had Time Machine I would go to 1973

    22 mar 2010, 18:26 av jaricleiv

    And you?
  • NO LAST.FM. Музыканты против коммерции. Musicians against commerce

    27 apr 2010, 03:38 av canoplygames

    Группа создана для тех кто не согласен с коммерциализацией last.fm. Для музыкантов, которые ищут другие сервисы распространения своей музыки. Для слушателей, которые любят составлять свои чарты.

    Мы предлагаем всем, кто еще использует last.fm как бесплатную платформу, перейти на другие альтернативные музыкальные сервисы.

    Музыкантам - удалить свою музыку, слушателям - удалить свои аккаунты.

    Музыканты, которые удалили свою музыку - просьба оставить в этой теме или в группе NO LAST.FM комментарий (новую ссылку на вашу страницу в свободных сервисах), чтобы люди это видели. Также после удаления своей музыки - всем участникам стоит дополнительно написать модераторам письмо с требованием удалить всю информацию о своем музыкальном проекте и аккаунте. Это касается и слушателей.

    For those who doesnt agree changes on last.fm. For musicians who search other services of distribution of music. For listeners who like to make our charts.

    We offer all who else uses last.fm as a free platform, migration to free musical services. To musicians - remove music, to listeners - remove accounts.

    Musicians who have removed our music - leave a comment in group NO LAST.FM (new link to your page in free services) that people it saw. Also after removal music - all users should write letter to moderators with requirement to remove all information on the musical project and an account. It concerns listeners also.

    Just say YES to freedom! NO LAST.FM

    alternatives:
    ilike.com
    blip.fm
    libre.fm
    deezer.com


    Jamendo.com - best place for musician, free music public service!
    dogmazic.net - free european music society.

    our group - http://www.last.fm/group/NO+LAST.FM
  • New Menn Ársins song (from a radio performance) - Last.fm exclusive (so far) :)

    22 feb 2010, 09:50 av Skonrokk

    Here's the song Langir skuggar [radio performance]

    Recent radio performance with Menn Ársins. Unreleased track.

    The mix is not so great but I really tried to save what I could in the mastering process.

    Check it out and I hope you enjoy!
    Have a great week!
  • Råg I Ryggen (Ita)

    29 nov 2009, 01:55 av heavylione

    In Svezia nei primi anni 70 bands e artisti nascevano come funghi dopo la pioggia in agosto ed ogni cantina o garage aveva la sua versione di Bob Dylan, Led Zeppelin o Rolling Stones. Nel sobborgo di Stoccolma, Bromma, i compagni di classe Björn Aggemyr (chitarra) e Björn "Nysse" (guitar) Nyström cominciarono a strimpellare i loro strumenti quando erano appena dodicenni. Il tastierista Christer Sjöborg si unì e Kurt Persson suonò la batteria con loro per un breve periodo. Fu presto sostituito da Peter Sandberg e decisero di chiamarsi Goda Vänner & Musik (Buoni Amici & Musica). Questi quattro ragazzi provavano in una piccola stanza di 3,5 X 3,5 metri nello scantinato del padre di Nysse, e principalmente facevano pezzi delle band britanniche di del periodo come Deep Purple o Uriah Heep. Björn e Nysse riuscirono a persuadere il loro insegnante alla scuola Riksbyskolan di Bromma a permettergli di mostrare il loro talento agli altri scolari. La proposta fu accettata, ma avrebbero dovuto portare la propria strumentazione, problema che fu risolto invitando il fratello di Björn, Jan Aggemyr, nella band. Jan aveva la patente ed un'auto, una chitarra elettrica e la capacità di usarla, il che era proprio ciò che serviva. Poco prima del loro debutto i ragazzi avevano trovato un pacchetto di pane raffermo nella sala prove. La marca era Wasa Bröd e l'etichetta "ger råg I ryggen" (dà forza e coraggio) catturò subito la loro attenzione, e fu così che nacque il nome Råg I Ryggen.
    A quel tempo, nel 1974, i ragazzi nella band avevano tra i 15 ed i 20 anni, ma avevano già equipaggiamento musicale e attrezzature da non sfigurare di fronte a band ricche e famose, come Yes o King Crimson. I chitarristi Jan e Nysse suonavano chitarre Gibson o fatte da loro, Björn aveva un basso Rickenbacker, e Peter suonava un drum kit Rogers completo. Il tastierista Christer aveva una dozzina di tastiere, tra cui uno dei primi Mini Moogs svedesi e un Hammond A-100 con 2 speaker Leslie da 150 watt! Il suo materiale da solo avrebbe riempito per metà il pullman dei Råg I Ryggen, senza contare il problema di averlo sempre stipato nella cantina del padre di Nysse mentre provavano.
    Nel 1974 la band suonava regolarmente a Stoccolma e nei sobborghi nelle vicinanze, e parteciparono anche ad un concorso che serviva per scoprire nuovi talenti musicali. In quel periodo era Nysse il cantante della band, anche se circa metà del loro repertorio era strumentale. Nederlaget è il nome di un'altra band che si esibì quella notte e il loro vocalist, Jonas Warnerbring, fu notato dai Råg I Ryggen. E' il figlio del famoso cantante Östen Warnerbring che ha rappresentato la Svezia all'Eurovision Song Contest negli anni 60, tuttavia i loro stili vocali non sono né simili né comparabili. Jonas fu avvicinato da Nysse e Björn quella sera e fu presto convinto a lasciare i Nederlaget in favore dei Råg I Ryggen. Con il nuovo vocalist, la band si poteva concentrare maggiormente sul proprio materiale e riprese a suonare nella piccola cantina, a dispetto del fatto che i Råg I Ryggen adesso erano in 6 e più orientati verso sonorità , pur non tradendo le loro radici che affondavano nell' . I genitori di Nysse non si lamentarono mai della musica pesante che veniva da sotto, nemmeno quando una finestra si ruppe a causa del volume esagerato.
    Una sera quell'autunno Peter era uscito a bere con alcuni amici, e mentre aspettava il treno per tornare a casa fece amicizia con Kjell Gradin, un anziano gentleman che guarda caso gestiva un'etichetta discografica! Nel loro stato di alterazione alcolica si accordarono subito per un test recording e solo poche settimane più tardi la band aveva ordinato tutto il suo equipaggiamento in un piccolo studio di Sundbyberg. Råg I Ryggen aveva suonato Spångaforsens Brus ed una canzone ormai sconosciuta, ma né Kjell Gradin né il suo piccolo studio erano preparati per l'assalto musicale e questa registrazione fu rovinata dal suono pesantemente distorto. L'etichetta Rondo aveva precedentemente registrato solo Göingeflickorna ed altre band vocali molto soft, ma questo non scoraggiò Kjel che fece un altro tentativo di registrare i suoi nuovi apprendisti appena scoperti. Prenotò l'EMI-studio di Skärmarbrink - che era uno dei più moderni studios a 16 canali della Svezia a quei tempi - per due giorni interi per registrare un album con la band. Le date erano il 22 ed il 23 di febbraio e presto si presentò un altro problema. I testi di alcune canzoni erano di solito improvvisati sul palco, ma la band pensò che non avrebbe funzionato in studio. Il testo per Naked Man fu scritto il giorno prima della registrazione e il tocco finale per Queen Of Darkness fu dato nelle ore precedenti l'arrivo allo studio alle 09.00 AM. L'album fu registrato in 16 ore. Tutti gli strumenti, tranne il sintetizzatore, furono registrati live il primo giorno, mentre tutte le parti vocali e il mixaggio furono fatti il secondo giorno. Fu scoperto qualche piccolo errore, ma non c'era tempo per il redub, e tuttavia ascoltando l' album oggi queste piccole cose danno autenticità al groove ed alla musica.
    L'album eponimo uscì nell'aprile 1975 e qualcuna delle canzoni in lingua svedese fu trasmessa in radio. Rondo sembrava credere nella musica dei Råg I Ryggen così distribuì tra le 8000 e le 10000 copie dell'album e prenotò la partecipazione al Gröna Lund per il 3 luglio. L'album fu distribuito da EMI in Svezia ma non all'estero. Nel periodo in cui l'album fu preparato la band aveva almeno 2 esibizioni dal vivo alla settimana e provava 2 o 3 volte alla settimana mentre ognuno lavorava anche a tempo pieno (quattro di loro lavoravano in negozi di musica!). I fan dei Råg I Ryggen a Stoccolma crescevano sempre più e a volte loro regalavano dischi alle persone del pubblico che avevano il coraggio di salire sul palco e cantare con loro e questo accadeva abbastanza frequentemente. La band aveva il proprio tecnico del suono ed un amico che si occupava delle luci allo stesso modo di un rigido codice morale: non era permesso l'uso di alcol prima e durante l'esibizione, anche se il pubblico ne faceva uso per essere "carico". Le esibizioni di solito consistevano di 2 sessioni di 45 minuti, e di solito loro erano l'unica band della serata, anche se una volta ebbero un concerto assieme alla band Nature.
    Quando arrivò il giorno del concerto al Gröna Lund, l'arrangiatore disse che sarebbe stato loro permesso di suonare per mezz'ora al massimo, e dovettero pianificare una lista di canzoni adatta. Il volume fu regolato dalla stessa band e la loro performance fu la seconda più rumorosa mai registrata al Gröna Lund (solo i Wishbone Ash erano stati più rumorosi). Tutto fu molto bello con una grande connessione col pubblico, ma quando mancava solo il coro finale di Sanningsserum qualcuno tagliò la corrente! Questo era già accaduto a Jimi Hendrix circa sette anni prima, e quell'evento fa ormai parte del folklore del Gröna Lund, ma questo lasciò sia i Råg I Ryggen che il pubblico sbalorditi. Gli elettricisti del Gröna Lund inizialmente dichiararono che un fusibile era saltato, ma in seguito ammisero che avevano effettivamente tagliato la corrente per evitare che i Råg I Ryggen suonassero anche solo un secondo in più del consentito.
    La band suonava anche fuori Stoccolma, in posti come Norrtälje, Orsa e Gävle. La distanza non era mai esagerata e la band tornava a casa dei genitori di Nysse dopo ogni concerto, dove la attendevano dei panini o una tarda cena.
    Il contratto tra i Råg I Ryggen e Rondo diceva che sarebbero dovute essere registrate più canzoni, ma essere week end rockstar e allo stesso tempo avere lavori a tempo pieno - combinato con la crescita di differenze musicali - alla fine ebbe un effetto negativo sulla band. All'inizio del 1976 il cantante Jonas Warnerbring ed il batterista Peter Sandberg lasciarono il gruppo e furono sostituiti rispettivamente da Bo Lantz e Jonas Edgren. Questo portò nuove influenze e una nuova direzione musicale. Le canzoni divennero più complesse e i testi spiritosi vennero eliminati per lasciare il posto a discorsi più seri. Tristemente questo non funzionò molto bene e la band fece solo pochi concerti prima di sciogliersi circa sei mesi dopo. Non esiste materiale scritto dall' ultima line- up della band in studio, e c è solo un live di qualità mediocre. Questo è triste, anche perchè l' LP originale si può trovare ad un prezzo oscillante tra i 100 ed i 150 dollari, e l'album è considerato un classico tra i conoscitori del e dell svedese.

    [Dal booklet del CD Råg I Ryggen scritto da Tobias Petterson]
  • Топ 10: 2000-2009

    13 dec 2009, 23:34 av VelBG

    До края на десетилетието остават броени дни, и неминуемо възниква въпросът какво то ще ни остави като музикално наследство. И макар остатъците на някаква музикална стойност от началото на десетилетието в попмузиката вече напълно да са изчезнали, това не значи, че и до ден днешен не се прави хубава музика. Ако окончателното израждане на MTV, производните му поп канали и културата, която произвеждат, са негативното явление на десетилетието, то навлизането на Интернет и спадането на разходите по записване на музика са позитивното такова. На практика всеки може с минимална инвестиция да материализира своите идеи, след което да ги разпространи чрез Мрежата. Този процес все още не е завършил, главно поради многобройните хватки на вече ненужните посредници – звукозаписните комании – но в близките 5 години ще наблюдаваме нова форма на разпространение на музика – не по рафтове в магазини, а чрез iTunes, last.fm и уебсайтовете на артистите.

    Ще изложа моя личен топ10 на албумите от това десетилетие, естествено крайно субективно и без каквото и да било съобразяване с това колко известен или продаван е албумът (въпреки че тогава поредната компилация на Бийтълс би трябвало да е #1).

    10.Gazpacho– Night (2007)



    Този албум е олицетворение на горните ми думи. Gazpacho са група ентусиасти, с нормални 'day-time' работи, които се събират да свирят през уикендите. Но те притежават нещо, убягващо на много от по-популярните им връстници – вдъхновение и идеи. През 2004 Marillion ги забелязват и ги взимат за подгряваща група на своето поредно турне. Макар и да стават познати на далеч повече хора, те запазват своя независим дух – не подписват договор с музикална компания и продължават да разпространяват музиката си чрез Интернет. Night (засега) е връх в тяхното творчество – полу-концептуален албум за сънищата и връзката им с реалността. Музиката е хипнотична, наситена и освободена от всякакви конвенции. Gazpacho умело съчетават psychedelia, progressive-, alternative- и post-rock, както и класическа музика в едно неразривно цяло, в което на практика са неотличими. А малкото кончерто за пиано и цигулка, с което албумът завършва, е един от най-любимите ми музикални моменти в последните години.

    9. Brett Anderson – Wilderness (2008)




    Всеки е чувал Suede. Beautiful Ones, Trash, The Drowners... все образцови и безотказно съблазнителни поп песни, написани и изпети от най-добрия глас от Scott Walker насам – Brett Anderson. Но дори и изпълнител от такава величина не може да бъде вечно под светлината на прожекторите, повтаряйки едно и също, и Anderson недвусмислено го е разбрал по трудния начин. Wilderness е отваряне на нова страница, почване на чисто и поставяне на творческите амбиции на Anderson над желанието му да продава. Резултатът е покъртителен – изцяло акустичен звук (чело, пиано, акустична китара и вокали), безкрайно прости двуакордни мелодии и болезнено открити и искрени текстове. Достатъчно е да чуем злъчното обяснение в любов The Empress или извечния копнеж за красота в P Marius за да бъдем искрено разчувствани, каквито и да са нашите грижи. Brett Anderson е открил изключителната красота в простотата и я използва за основа в следващите си проекти, като резултатът е впечатляващ. Творецът е истински и осъзнат, и вече загърбил славата тръгва по дългия и недружелюбен път на своя ментор – вече споменатия Scott Walker.

    8.King Crimson – The Power to Believe (2004)




    She carries me through days of apathy.
    She watches over me.
    She saved my life - in a manner of speaking -
    When she gave me back
    The power to believe.


    Ако простотата в този стих е обезоръжаващо красива, то нейното представяне е почти непроницаемо сложно. И точно това 'почти' прави разликата. The Power to Believe е албум, който с всяко следващо слушане разкрива нови черти, докато най-накрая не бъдем ударени от прозрението, че King Crimson са израстнали в последните 35 години. King Crimson звучат не просто съвременно, а футуристично, по свой собствен начин, и The Power to Believe през 2004 е толкова напредничав и актуален, колкото е бил In the Court of the Crimson King през 1969. Не мисля че има много творци, които могат да се похвалят с такова развитие.

    7.Porcupine Tree – Fear of a Blank Planet (2007)




    Не само групи на по 35 години правеха (качествен) прог рок в това десетилетие. И макар броят им наистина да е крайно ограничен, Porcupine Tree изпъква със своето добро познание както на класици като Pink Floyd и King Crimson, така и със своята съвременност и доброто разчитане на новите тенденции в музиката през последните 15 години. Всичко това е въплътено във великолепния Fear of a Blank Planet – най-концентрираният албум на групата в тяхната кариера. Наместо традиционните 12-15 песни в траклиста тук има едва 5, свързани музикално и концептуално една с друга. Това е албум за поколението, което умира от скука, но не гаси екрана; което е затрупано с информация, но няма знание; което постоянно пише, звъни и чати, но не общува. Нашето поколение. Музикално концепцията е прекроена почти съвършено, само няколкото метъл рифа накъсват потока от звук. Актуалността на албума е безспорна, и надали скоро това ще се промени.

    6.Arcade Fire – Funeral (2004)




    Една от аномалиите на десетилетието – никому неизвестна инди група прави дебютен албум, който добива монументална популярност. Превземат всички не-MTV класации и пълнят стадиони. Доста невероятно звучи, имайки предвид същността на тяхната музика – странен бленд от многобройни стилове от класически рок до камерна музика, водени от несигурните вокали на двамата съпрузи в ядрото на групата. И все пак... тази музика надскача своите съставни части. Написана е за да надмогне кончината на близък, и няма как да не разчувства в своята искреност и желание за катарзис.

    5.The Divine Comedy– Absent Friends (2004)




    На Neil Hannon му се е родила дъщеря, и той иска да сподели цялото си щастие със света. Но той не го прави по шаблони, по сълзлив или наивен начин, а с целия стил и изтънченост на които е способен. Следвайки светлия пример на Scott Walker от края на 60те, Hannon оркестрира богато и плътно своите песни по начин, от който дори неговия идол би бил впечатлен. Връх в албума, както и в цялата дискография на The Divine Comedy е Our Mutual Friend, напълно съвършена песен, довеждаща камерния поп до неговия абсолютен връх – елегантно кресчендо на оркестъра, съчетан с един от най-остроумните текстове, които Hannon е писал.
    „Ellegance against ignorance, difference against indifference, wit against shit!”, плакатно и показно пееше Hannon през 1994. Десет години по-късно той всецяло е изпълнил своята доктрина – създал е остроумен, елегантен, изтънчен и преди всичко преливащ от щастие албум, който ще остави своята следа както първите четири на Scott Walker.

    4.Nick Cave & The Bad Seeds – No More Shall We Part (2001)




    Това не е гневният Ник Кейв, сипейки шумна злъч във From Her to Eternity и Your Funeral, My Trial. Това не е перверзният Ник Кейв, фалшиво пеещ за изнасилвания и убийства в Let Love In и Murder Ballads. Това не е безмерно черногледият изоставен Ник Кейв от Boatman's Call. Това е зрелият Ник Кейв, видял и изпитал цялата болка на света, но и познал щастието и красотата, заради които, макар и несъразмерно малко, животът заслужава всяко усилие и всеки стремеж. Музикално, албумът почива на минимализма на Boatman's Call, като го разширява с по-пространен, но също толкова органичен аранжимент. Кейв и компания все пак остават верни на себе си – едноименната песен всъщност е за сватбата на барда; бегъл поглед из заглавията на песните ще забележи „The Sorrowful Wife” и “Darker with the day”, но това е зряла и осъзната меланхолия, а не самосъжалителен хленч на човек на средна възраст. Баладичността преобладава, но няколкото места на които има пълен рок аранжимент определено постигат своя разтърсващ ефект. Макар и кариерата на Кейв все още да гледа напред, не мисля че той отново ще достигне подобна откритост, съчетана с толкова фини и елегантни мелодии. Пълна благодат.

    3.Goldfrapp – Felt Mountain (2000)




    Естетика. Електроника. Елеганс. Съвършен глас. Това са основните характеристики на един колкото иновативен толкова и моментално познаваем албум. Съблазнителният глас на Alisson Goldfrapp изпъква над плътен аранжимент от теремини, клавесини, оркестър и синтезатори в съвършен бленд. С всяко следващо слушане изникват нови детайли, допълващи с все по-малки краски великолепната картина. Felt Mountain е най-студеният поглед, който някога сте получавали от девойка, седнала на бара. Дистанциран, високомерен и безнадеждно красив. Utopia.

    2.Sigur Ros - ( ) (2002)




    Sigur Ros искат да скъсат с всичко традиционно и да съградят нещо изцяло свое. Албумът де факто няма заглавие (как бихте произнесли '( )'?), съдържа 8 също така безименни песни, чиито текстове са на измислен език, незначещ нищо. Надали без намесата на лейбъла на обложката би стояло дори и името на групата. Албумът е разделен на две части (отваряща и затваряща скоба, ако щете) – в първата е по-мек и топъл, докато във втората пренася подземното царство в колоните на слушателя. Музиката е жанродефинираща за пост-рока – осем грандиозни кресченди започващи от малък мотив и превръщайки го в единствения на планетата. Най-успешно това е в последните две песни, като бих определил последната като Starlessна нашето време. Никоя озвучителна система не е достатъчно мощна за нея. Музикална гилотина.

    1.Radiohead – Kid A (2000)




    Разбирайки, че не могат да постигнат нещо по-добро от OK Computer в областта на alternative-а, Radiohead са изправени пред много сериозен избор – разпад или рисковано скъсване с миналото. Очевидно избират второто. След дълги и трескави сесии в студиото, през 2000 Kid A най-сетне е готов, имайки амбициозната цел да покаже как ще звучи музиката от третото хилядолетие. И успява по почти невъобразим начин. Музиката тук е абсолютно освободена от каквито и да било норми, конвенции или правила; потокът от многопластов звук прелива, достигайки само до най-настоятелните слушатели в своята цялост. Детайлен анализ на албума би отнел място колкото цялата настояща класация, и мисля, че впоследствие ще го направя, но засега няма нужда да кажа повече от това. Музиката на бъдещето през 2000, музиката на бъдещето през 2010.

    А как ще звучи музиката през следващото десетилетие? Основните варианти са два – тъй като настоящата ситуация може да бъде окачествена като 'all time low', тя или ще продължи своето развитие, като след няколко години Lady Gaga и Black Eyed Peas ще ни се струват като Стравински и Мусоргски; или ще бъде срината изцяло с революция, подобна на пънка от края на 70те и грънджа от началото на 90те. Естествено, това важи за мейнстрийма. Хубава и напредничава музика ще продължи да се прави във всички ниши, като единственият въпрос който стои на дневен ред е „Кой“. Поживем, увидем.